235 години от рождението на Димитраки Хаджитошев и 200 години от рождението на Александър Димитракиев - Статии 2015 година - История на България XV - XIX век - Статии - Музейна Библиотека Враца
Вторник, 23.05.2017, 04:11Влезли сте като Гост | Група "Гости"Добре дошли Гост | RSS

Музейна Библиотека Враца

Сайт меню
Раздел категории
Статии 2008 година [1]
Статии 2010 година [1]
Статии 2011 година [1]
Статии 2012 година [2]
Статии 2013 година [5]
Статии 2014 година [8]
Статии 2015 година [4]
Статии 2016 година [0]
Нашата анкета
Оценете нашия официален сайт
Общо отговори: 42
Статистики

Общо на линия: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Статии


Главна » Статии » История на България XV - XIX век » Статии 2015 година

235 години от рождението на Димитраки Хаджитошев и 200 години от рождението на Александър Димитракиев

Димитраки Хаджитошев е най-изявеният и заслужил за българщината врачанин в зората на Българското възраждане.

Роден е през 1780 г. в семейството на влиятелния врачански първенец хаджи Тошо Ценов.

С буден и възприемчив дух, той сполучливо продължава и обогатява търговско-предприемаческата дейност на своя баща. Оживените търговски връзки, които Димитраки Хаджитошев поддържа не само в обширните граници на Османската империя, но и в Сърбия, Влашко и Австро-Унгария му дават възможност да установи полезни контакти с редица видни български и турски първенци и авторитетни личности, които благоприятстват бъдещата му многостранна родолюбива дейност.

След привилегията да имат архиерей от своя си род, врачани не желаят повече да се подчиняват на наложените им от Цариградската патриаршия гръцки епископи и в началото на ХІХ в. полагат началото на всенародното движение за самостоятелна българска църковна йерархия. Именно Димитраки Хаджитошев оглавява разгорялата се във Враца църковна борба срещу гръцкото духовенство, довела по-късно до създаването на Българската екзархия – първата голяма победа на българите към самостойно съществуване. Така Враца „държи палмата на първенството по повдигане на църковния въпрос“.

Отново по почин на Димитраки Хаджитошев през 1822 г. в града се открива първото светско училище. В него просветният сърбин Константин Огнянович, отдал живота си на духовното пробуждането на българите, преподава по класно-урочната система, въведена десетки години по-късно в т.н. класни училища.

И накрая, но не на последно място, Димитраки Хаджитошев крои смели планове за политическото освобождение на българския народ, разчитайки на връзките, които установява с висшето руско командване по време на руско-турската война от 1806-1812 г., включително с „генерал, що е нат 15 генерале баш”, т.е. главнокомандващият Дунавската армия на Русия.

В навечерието на последвалата руско-турска война от 1828-1829 г., когато фелдмаршал Дибич минава Балкана, Димитраки Хаджитошев предприема строителството на стратегическа кула, подобна на крепост в чифлика си край Кунино с „триста нови мазгали“ и „триста сърчи (стъклени – б.а.) пенджери“, а в Радотино видня за обработка на желязо (оръжейна). Подготовката му, обаче, не остава скрита от турските аяни и гръцките фанариоти, които донасят на Високата порта, че той готви бунт срещу държавата. Развръзката е бърза и категорична – султан Махмуд II издава ферман за незабавното му премахване. На 24 юни 1827 г. в м. Беглишките хармани край Видин смелият българин е обезглавен.

Димитраки Хаджитошев е първият българин посечен в името на свободата.

Не ще и съмнение, че Димитраки Хаджитошев възпитава в патриотизъм своите синове. Заслуги към Отечеството си има и неговият син Александър, роден през 1815 г. Първоначално той учи в родния си град, а сетне в Белград, където се ползва с покровителството на княз Милош Обренович. В сръбската столица Александър се ориентира и прави първите си стъпки в политиката.

В края на 30-те години на ХІХ в. Англия прави опит да подкопае руското влияние в Сърбия и на Балканите. С тази мисия е натоварен полк. Ходжес, който да обещае на княжеството и на подвластните на Османската империя християнски народи, в т.ч. и българите, подкрепа и съпричастност от страна на Лондон при евентуална война с Турция. За целта той се свързва с подходящи за английската кауза лица, между които е и Александър Димитракиев, на комуто възлага да активизира недоволството сред сънародниците си в северозападните български земи, което в случай на война между Сърбия и Турция да прерасне във въстание. Съдейки по писмо на брат му Замфираки, писано в Белград на 23 февруари 1841 г. до негов съдружник във Враца „И надам са, у име Бога, да че ме видети некоя файда велика“, Александър незабавно се е заел с поставената му задача.

Ситуацията в Сърбия обаче взема неочакван обрат. Княз Милош е отстранен от престола, което осуетява и английската мисия.

Детронираният княз напуска Сърбия и се прехвърля във Влашко, където е последван от Александър. Ангажиментите му с княза имат политическа насоченост, защото както уведомява близките си, че заминава за Беч (Виена) и „Бог зна, щемо ли са скоро видети“.

Александър пребивава във Виена до началото на революцията от 1848 г., след което пак се прехвърля в Букурещ, а от там в турската столица, където за него се разкриват по-големи възможности за политическа изява. Те са свързани с българската колония в Цариград и с един от най-видните и влиятелни българи там – Стефанаки Богориди, а паралелно и с най-големия турски реформатор преди Ататюрк – Мустафа Решид паша, познат и на баща му Димитраки.

Пашата играе решаваща роля в процеса на европеизация на Турция, т.н. Танзимат и фактически е автор на Гюлханския хатишериф от 1839 г., гарантиращ имота, живота и равенството на всички поданици в империята, независимо от вярата и народността им.

Когато през 1852 г. Решид паша става велик везир, Александър е изпълнен с надежда за по-добри бъднини на българите.

Познанствата на Александър с високопоставени длъжностни лица в Цариград се използва от братята му, за да влияят при назначаването на местните управници в София, Враца и др. и за уреждането на важни за тях въпроси.

Достъпът на издигнали се българи до върховете на османските власти, обаче, поражда илюзии в българското общество, че освобождението може да се постигне и по мирен път, което е несъстоятелно.

Това се потвърждава и след селското въстание във Видинско през 1850 г., когато се предлага, но не се осъществява проект за обособяване на автономна област във въстаналите области.

Александър е съпричастен към въстанието и съдейства за изготвянето на петиция до султана за изобличаване беззаконията на местните власти. Той оглавява депутацията, изпратена от въстаналите селища в Цариград. По-късно, с протекцията на Решид паша, е избран да придружава извънредния пратеник на Високата порта Шекиб ефенди при обиколката му в България след въстанието. Награден е от Портата с големия орден „Ифтикар“ и право да носи сабя и униформа.

След връщането си, Шекиб предлага във въстаналите области да се обособи един полуавтономен каймаклък с капукехая българин, директно подчинен на Портата. За този пост се подготвя Александър, получил подкрепата на Богориди и други български първенци. Но предложението среща сериозна съпротива от страна на властващите и пропада.

През пролетта на 1853 г. Александър, страдащ от хронично заболяване заминава на лечение във Виена. Съществуват податки, че той участва в българската делегация, поднесла прошение на руския посланик княз Горчаков за независима българска държава с княз-християнин, за какъвто е предложен Михаил Обренович.

Във всеки случай, в началото на Кримската война, Александър е изпълнен с патриотични идеи и готовност да работи за България.

Макар и вън от Отечеството си, Александър следи развоя на църковно-народната борба и подпомага усилията на братята си във Враца и София да продължат делото, на което баща им слага началото и жертва живота си.

Назначаването на българина Доротей за врачански епископ в началото на 50-те години в голяма степен се дължи и на активната намеса на Александър.

Завърнал се в Цариград, през есента на 1854 г. Александър уведомява брат си Тодораки: „Най-млого до един месец ще дода за НишДобар е Бог, петело ще пропе[е], каде е пел“. А за пътуването му е издаден нарочен ферман.

В края на 1855 г. той се завръща в България, вероятно във връзка с прошението на българската колония в Цариград до султана от името на целия народ за самостоятелна българска църква, защото е необходима активна поддръжка и от вътрешността на страната. Той обикаля Плевен, Видин, София, а може би и други градове, през тежките за пътуване зимни месеци, за да организира българите и е избран, според семейните записки, да представлява Врачанската каза в Цариград.

През юли 1856 г. в София, на път към Ниш да поеме новото си назначение в османската администрация, Александър е отровен от „турски чиновници“. Погребан е при майка си в двора на софийската църква „Св. Спас“, разрушена от бомбардировките през 1944 г.

Преждевременната кончина на Александър Хаджитошев прекъсва разгръщането на неговата дипломатическа и политическа дейност, но и това, което знаем, че е направил, го представя като истински следовник на знаменития му баща.

 

Валерия Тарашоева – гл. уредник в отдел „История на България XIV -XIX в.”

Категория: Статии 2015 година | Добавено от: garadinki (18.06.2015) | Автор: Валерия Тарашоева
Преглеждания: 41
Общо коментари: 0
Име *:
Email *:
Код *:
Вход във форума
Търси