НЕВЕСТЕНСКА ПРИЧЕСКА И ЗАБРАЖДАНЕ ВЪВ ВРАЧАНСКО - Статии 2011 година - Етнография - Статии - Музейна Библиотека Враца
Вторник, 23.05.2017, 04:03Влезли сте като Гост | Група "Гости"Добре дошли Гост | RSS

Музейна Библиотека Враца

Сайт меню
Раздел категории
Статии 2008 година [2]
Статии 2010 година [3]
Статии 2011 година [2]
Статии 2012 година [6]
Статии 2013 година [1]
Статии 2014 година [6]
Статии 2015 година [3]
Статии 2016 година [1]
Нашата анкета
Оценете нашия официален сайт
Общо отговори: 42
Статистики

Общо на линия: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Статии


Главна » Статии » Етнография » Статии 2011 година

НЕВЕСТЕНСКА ПРИЧЕСКА И ЗАБРАЖДАНЕ ВЪВ ВРАЧАНСКО

Невестенска прическа и забраждане във Врачанско

 

Според народните схващания, господстващи в нашия край почти до началото на 20 в., докато срамота е мома да се забради то от хората срамота е невеста да ходи с открита коса или грехота е слънцето да види гологлава жена. Българските невестински забраждания са изключително сложни, богати и красиви. Те са в хармония с всички останали части на носията и й предават неповторима изтънченост и очарование. Векове наред чуждите пътешественици минавали по българските земи и се впечатлявали от чудните забраждания и шапки на жените ни. Те им придавали царственост и достолепие.

Българката променя своята прическа и забраждане по време на сватбата. Богатата сватбена обредност включвала специално измиване и сплитане на невястата. Косата се измивала с вода с поставени в нея цветя и сребърни пари. Типичното сплитане на булката било на четири шевета от двете страни над ушите, които отзад преминавали в две плитки. В тях те вплитали червени панделки или сребърни монети

Първата невестинска забрадка е била венчалното покривало. Първоначално то било от червен мъжки пояс, който се съшивал на качулка и покривал лицето. По този начин предците ни вярвали, че жената се приобщава към момковия род и се изразява подчиненото й положение спрямо мъжа. Сетне булото се изработвало от червен плат наричано превез Над него се поставял венчалния венец, сплетен от дружките на невестата под напева на нарочни песни. Той бил от лозова или трендафилова пръчка, с монети, чесън, синьо мънисто, увити с червен конец. Някъде го отличавали с нарочни белези, като китки от чемшир, босилек – обикновено четири, поставени на кръст към венеца и спуснати надолу, което било характерно за с. Голямо Пещене. Teзи вечно  зелени цветя  били символ за дълголетие. Невенът, трендафилът и пауновото перо – за хубост, житните класове – за плодородие, билките – за предпазване от лошотии, златните нишки и нанизите дребни монети пред очите – да пазят от зло.

В старо време венчалното забраждане се носило 40 дни, 9 месеца или пък до раждането на първото дете. Сетне булото започнало да се сваля в неделята след сватбата или пък в понеделник. То се махало с пръчка от плодно или трендафилово дърво за благополучие, здраве и хубост.

От сватбата, натам, жените носeли забраждане като всички омъжени жени. В някои села на врачанско забрадката можела да се постави и веднага след венчавката, дори още в църковния двор, като женихът сам или свещеникът я хвърля над венчалното покривало, както е било в с. Горна Кремена, а близки жени впоследствие я натъкмяват.

В редица песни, обичаи и обреди, изпълнявани по време на забраждането, забрадката се явява като накит, който разхубавява невестата. В основата си тя се счита, като символ на подчиненото положение на жената в новото семейство. Натам насочват и изказвания от стари жени. Една старица в с. Елисейна, на въпроса за предназначението на забрадката, недвусмислено отговаря: „Забрадката се носи да личи, че  е булка, че е покорена”. В представите на народа забраждането е тайнство. Оттук натам омъжената жена не бива да се появява без забрадка. Това щяло да  донесе злини както на дома й, така и на цялото село.

Неизброими са начините, по които българската жена е покривала главата си, но в основата на забраждането неизменно стои кърпата, бяла или цветна, по-голяма или по-малка, от памук, свила или вълна. Според случая понякога е вързана скромно отпред, странично, отзад или просто само е преметната, а друг път оформя разкошни сложни украси за глава с помощта на подложки, шапчици, венци, изкуствени цветя и пера. Върху кърпите българките поставяли сребърни и позлатени накити - „прочелници, „тепелъци, надушни висулки и т. н.

Друг характерен начин за забраждане е „лубът. Това забраждане води произхода си от старинните женски шапки. За такива шапки на българките изрично говори в своя пътепис от XVI в. Бусбек, а по-рано – в XIV в., подобна шапка имат ктиторките от църквата в с. Калотина. Лубът бил направен от свита дървесна кора, висока от 15 до 18 см, обвита в бял плат. Отзад се спускала тънка бяла ивица платно с хоризонтален лек орнамент, завършваща с дълги бели ресни (покосняк). Върху шапката се поставяла украса от червен плат със сърмени и черни обтоки, маниста, монети и рози (изкуствени). Украсата й е била завършена с големи арпапии обици. Според стари люде от с. Елисейна, Врачанско, тази шапка като шиник (луб) е била широко разпространена в недалечното минало в Северозападна България, включително и в селищата по долината на р. Искър.

В епохата на Възраждането забраждането се опростява. Българката носи само по една забрадка. Вроденото й чувство за красота и хармония я кара да обшива тази кърпа с чудни кенета, дантели, с вплетени мъниста и пайети, „зарафльци” от сърмена нишка. В края на миналото и началото на новото столетие забраждането на българката се повлиява от европейското.

                     

                                             Силвия Веселинова - уредник в отдел  "Етнография"

 

Категория: Статии 2011 година | Добавено от: Klavdiya (09.02.2011) | Автор: Силвия Веселинова
Преглеждания: 463 | Коментари: 2
Общо коментари: 2
1  
Mного интересна статия Силве good

2  
Мерси :)))

Име *:
Email *:
Код *:
Вход във форума
Търси