Западнобългарските землени валове в светлината на археологическото проучване - Статии 2016 година - Археология - Статии - Музейна Библиотека Враца
Петък, 28.04.2017, 01:25Влезли сте като Гост | Група "Гости"Добре дошли Гост | RSS

Музейна Библиотека Враца

Сайт меню
Раздел категории
Статии 2010 година [2]
Статии 2011 година [1]
Статии 2012 година [3]
Статии 2014 година [2]
Статии 2015 година [4]
Статии 2016 година [2]
Нашата анкета
Оценете нашия официален сайт
Общо отговори: 41
Статистики

Общо на линия: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Статии


Главна » Статии » Археология » Статии 2016 година

Западнобългарските землени валове в светлината на археологическото проучване

Мощният миграционен процес през ІV – VІІ век, известен като Велико преселение на народите променя трайно етническия облик в балканските провинции на Византийската империя. Върху политическата карта на Европа се появяват нови съюзи и обединения, сред които е и средновековната българска държава. Археологическите проучвания в днешна Северна България установяват, че ранносредновековните обитатели не ползват заварените късноантични укрепления с първоначалното им предназначение или с други думи липсва функционална приемственост между културния пласт от късната античност и този от ранното средновековие. Сложната местна отбранителна традиция, създавана и усъвършенствана в продължение на векове е прекъсната с изграждането на земнонасипни съоръжения от новодошлото население, което разполага със значителен човешки ресурс за това мащабно строителство. Според унгарският археолог Геза Фехер отбранителните землени съоръжения следват хунски и китайски традиции, за което той посочва, като аналогия принципа на изграждане на Великата китайска стена.

С понятието „землени укрепления” в историографията се означават два вида землени укрепителни съоръжения: валове (наричани още окопи) и лагери.

Според определението на археолога Рашо Рашев валовете представляват преградни землени съоръжения във вид на права или начупена линия, издигнати между две естествено укрепени точки. Дължината им се колебае от няколко стотин метра до 300 км. Състоят се от землен насип и ров. Земленият насип е натрупван от изгребаната от рова земна маса, която е уплътнявана с ръчни трамбовки, а понякога заливана с вода и след това трамбована. В някои случаи на лицето на вала е правена примитивна „облицовка” от камъни, които да предотвратят деформацията на насипа. Ровът се намира винаги пред фронта на вала, т. е. откъм страната срещу която е насочен валът. Понякога между насипа и рова е оформяна площадка, наречена берма, чиято ширина е различна. На билото на вала понякога са изграждани допълнителни отбранителни съоръжения, например дървена стена (палисада) или подобна функция, като жив плет е изпълнявала растящата естествена растителност. Съвременното състояние на тези съоръжения, деформирани от естествената ерозия и от човешката дейност, ограничава възможностите по археологически път да бъдат установени описаните в изворите палисади и пояси от жив плет, но тяхното наличие в никакъв случай не бива да се изключва.

Землените лагери са съоръжения с геометрична форма, очертана от землен насип и ров. Такива лагери са изграждани във вътрешността на страната (в Плисковското поле) или по продължението на многокилометровите валове, като техни флангови лагери, свързани с поддръжката и охраната им. Подобен землен лагер е този при Никулицел, свързван с поселението на Аспаруховите българи Онгъл.

Средновековните извори за българската история (Теофан, Скилица-Кедрин) споменават за съществуването на подобни земнонасипни съоръжения. Част от тях са временни, изграждани по време на засада или обсада на крепост и не са запазени до днес. Такива са използвани от кан Крум през 811 г. срещу имп. Никифор І и през 813 г. при обсадата на Константинопол. От цар Симеон през 913 г. при обсадата на Константинопол и 921 г. при обсадата на Адрианопол. От Самуил срещу византийците в района на Беласица. Сведения за съществуването на постоянни землени отбранителни съоръжения дават Лъв Дякон, Българска апокрифна летопис от ХІ в. Особено подробен е арабският автор ал Масуди. Той съобщава, че страната на „борджаните”, т. е. българите е обкръжена с трънеста ограда, с отвори в нея подобни на прозорци и тази ограда е подобна на стена край канал.

Според Р. Рашев, постоянните земнонасипни съоръжения, като част от отбранителната система на средновековната българска държава са изграждани поетапно от 60-те години на VІІ в. до ІХ в. съобразно нейното териториално разширение и приоритетите в отбранителната и концепция. Най-ранни са валовете в Северна Добруджа и Южна Бесарабия. След тях се изграждат валове по Черноморското крайбрежие, по двата бряга на Дунав, в днешна Западна България, в Плисковското поле, по старопланинските проходи. В първата половина на ІХ в. е изграден валът Еркесия в Южна България, маркиращ границата между България и Византия. Датирането на тези археологически обекти е сложна задача, тъй като при проучването им не се откриват датиращи материали, дори може да се каже, (ако изключим съвременните предмети) че находки почти липсват. При последното проучване на вала Еркесия, на дъното на рова са открити няколко каменни бойни топки, които обаче също не могат да послужат за датиране.

В днешна Северозападна България, между реките Лом и Искър са запазени останки от три вала. Те преграждат напречно равнината от десния бряг на Дунав и са насочени с фронт на запад. В научната литература са известни, като Ломски, Хайредински и Островски (наречени на най-близкото селище, край което започват или завършват). Най-дълъг е Островският вал – 58 км. Хайрединският вал се простира на дължина от 24 км. Ломският вал има дължина от 25 км. Ломският и Хайрединският вал са разположени на по-малко разтояние един от друг и имат сходна дължина. Техните южни краища завършват до река – съответно реките Цибрица и Огоста. В това отношение Островският вал се различава от останалите два, тъй като неговият южен край не достига до естествено водно препятствие. Нещо повече – и северният му край не започва точно от десния бряг на Дунав, а на около километър на юг, от възвишението Алибаш, където Шкорпил отбелязва, че има останки от землено укрепление.

Западнобългарските валове още в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. провокират интереса на учени, като К. Иречек и В. Добруски, който ги свързва с римляните. К. Шкорпил пръв провежда теренни обходи и описва трасетата на валовете, като ги отнася към ранния период на българската държава. Интересни са съхранените в народната памет предания за произхода на валовете, които Шкорпил записва. Те звучат дори легендарно. Така например до наши дни населението живеещо край Островския вал го нарича „Аспарухов”, което кореспондира с хипотезата на Васил Златарски, че трите вала са маркирали западната граница на България по времето на хан Аспарух. Валовете в Западна България са смятани за част от седемте окопа по посока Цариград, които разделяли по времето на цар Петър владенията на седем братя. В по-ново време Хайрединският вал започва да се нарича от местното население „Шишманов” във връзка със схващането, че той е разделял „държавите на двама братя”, а в друг вариант - Търновското царство на Йоан Шишман от Видинското царство на Йоан Срацимир. Според предание от с. Дългоделци пък, в изграждането на Ломския вал участват местните жени, които пренасят в престилките си земя за насипа.

Интересът към изучаването на западнобългарските землени съоръжения се засилва в началото на 60-те години на ХХ в. Тогава Б. Николов и Сп. Машов правят обходи по трасето на Островския вал и околностите му. В близост до вала са регистрирани няколко ранносредновековни селища (при Галиче, Букьовци – дн. Мизия, Борован, Габаре, Долни Луковит, северно от Кнежа- в м. Гостиля). Данните от проучването на средновековните селища и прилежащите им некрополи (некрополите проучва Ж. Въжарова) показват, че районът от двете страни на вала е бил сравнително гъсто заселен, като селищата възникват синхронно към втората половина на VІІІ – началото на ІХ в. През 70-те години на ХХ в. Г. Александров провежда първите археологически проучвания по трасето на Ломския вал, като прави един срез при Расово и два среза при Дългоделци. В средата на 80-те години на ХХ в. Р. Рашев и Пл. Иванов правят обход и описание на цялото трасе на Хайрединския вал от юг на север. Направен е и срез на вала край с. Хайредин. През 1985 г. археологът от врачанския музей Пл. Иванов прави теренен обход и подробно картиране на северната част от трасето на Островския вал. Първите археологически проучвания на Островския вал бяха осъществени през 2011 г., с инициативата и финансирането от страна на д-р А. Кънев и Община Кнежа, Исторически музей – Кнежа (Цв. Петрова и А. Бачийски) и под ръководството на доц. д-р В. Григоров (НАИМ-БАН, София) и Ал. Петрова (РИМ-Враца). В м. Захлупен геран в землището на гр. Кнежа бе направен сондаж напречно на линията на вала. Установени бяха различните пластове, от които той е изграден, както и последователността на насипването им. Общата широчина на съоръжението е около 15,50 м. Ровът с фуниевидна форма е дълбок 3,10 м, а общата денивелация на съоръжението от дъното на рова до сегашното било на вала е 4,45 м. Със сигурност ерозията е отнела част от височината на вала, което предполага, че от дъното на рова до автентичното било на вала височината е била по-голяма – около и над 5 м. Тези характеристики на съоръжението, го правят едно солидно фортификационно препятствие.

Получените данни от проучванията на трите „западнобългарски” вала позволяват да се направи детайлна съпоставка на конструкцията и параметрите на Островския вал с Хайрединския и Ломския. Те имат аналогична конструкция и сходни размери. Вероятно са изградени едновременно или в близко време, в рамките на обща строителна концепция. Отворен, обаче остава въпросът кога точно се е случило това. Поради липсата на находки и датиращ материал още веднъж ще споменем, че датировката на такива обекти се прави хипотетично и в логичен аспект. Определянето на валовете като възможна западна граница на българската държава в края на VІІ в. (т. е. по времето на Аспарух) дава една хипотеза за датирането им в VІІ в. Археологическите проучвания на селища и некрополи в близост до трите „западнобългарски” вала предлагат дата по-късна с едно-две столетия, тъй като най-голяма е плътността на заселване в района през VІІІ и началото на ІХ в., когато всъщност средновековната българска държава разполага с най-голям човешки ресурс, способен да изгради такива внушителни съоръжения.

Александра Петрова - уредник в отдел „Археология”

Категория: Статии 2016 година | Добавено от: garadinki (28.01.2016) | Автор: Александра Петрова
Преглеждания: 125
Общо коментари: 0
Име *:
Email *:
Код *:
Вход във форума
Търси